Величието на две неугасващи звезди

    

Древните римляни казвали, че дори световната слава отминава бързо. И най-големите герои в човешката история, влезли в епопеята на незабравимите, един ден минават в кохортата на забравените.

Българският футбол не прави изключение от традицията. Има обаче две имена, които и днес ни припомнят, че има легенди, които не умират.

Преди 37 години на днешната дата изключителните като хора и футболисти играчи Георги Аспарухов и Никола Котков минаха в небитието, за да останат завинаги в нашите сърца.

Българското съзнание винаги е имало нужда от идоли, на които да подражава, от упование и светлина, която да следва.

За радост на техните съвременници Гунди и Котков бяха именно такива. Двамата останаха в сърцата на феновете като футболни кумири, но и като истински хора и приятели.

Ако днес те бяха живи, всички щяхме да черпим от неподправената им доброта, но съдбата реши друго.

Милиони имаха щастието да бъдат преки свидетели на невероятния им талант. За останалите те са като икона, на която се уповават. Гунди и Котков живяха като пророци за своето време, което по своята същност бе непокварено и приказно.

Време, в което по улиците и махленските поляни буквално гъмжеше от самородни таланти, кой от кого по-ярък и по-впечатляващ.

Приказката за Георги Аспарухов и Никола Котков се разказва от бащи на синове до ден днешен и не позволява пламъкът на величието им да угасне.

Те останаха във футболната и обществена памет със своят чар и елегантност. И двамата имаха брилянтна техника, пасове, удари, близка до съвършенство игра и невероятно, галантно поведение.

Те не бяха грандомани, нито самозабравили се герои на деня. Напротив, според мнозина скромността им била в повече. Най-голямото достойнство на Гунди и Котков обаче бе чувството за феърплей на терена и в живота.

За кариерата им е написано и казано всичко. Победите и попаденията с Левски, Локомотив София и с националния отбор ще се помнят завинаги.

Те бяха всенародни любимци, затова и до наши дни не секва скръбта по ранната им гибел.

Хора легенди, хора обичащи и прощаващи, хора, които не заслужаваха да загинат толкова млади. Но нали казват, че Господ прибира най-добрите си чада при себе си? Навярно мисията им е била изпълнена - те посяха вяра, надежда, обич у привържениците на футбола.

Накараха няколко поколения футболисти да изучават магията на стила им, да се възхищават на тяхното майсторство. Те родиха мита за красотата на играта.

Всъщност, така живеят легендите. Не само като ги помним, но и като се опитваме да бъдем поне в нещичко големи като тях. 

Почивайте в мир Гунди и Котков,

България все още ви помни!